| |
|
Милена Бончева Димова
 От доста време разискваме и анализираме темата за възпитанието и образованието на децата ни. Объркани от действителността, ние се питаме къде сгрешихме и като родители, и като професионалисти. В доста медии се организираха диспути с участието на родители, учители и управляващи, снимаха се репортажи и филми. Започнахме да се обвиняваме помежду си, а на децата си лепнахме незаслужени епитети и етикети. Всеки от нас волно или неволно прави сравнение със собственото си детство, а всъщност истината е, че база за сравнение просто няма.
Лутайки се в дебрите на мозъчните си центрове, започнах да проумявам и да променям мирогледа си по тази тема. Изчетох доста за психиката и физиката на новото поколение и стигнах до извода, че всъщност ние, възрастните, не сме подготвени за новата реалност. Реших да експериментирам нов подход в общуването със собствения си син. Вдигнах летвата и го поставих на моето ниво. Разговарях с него като с равен, показвайки, че уважавам личността и мнението му. Покрай ваканциите и студеното време имах много време да наблюдавам как се променят взаимоотношенията ни към по-добро. Детето ми започна да споделя своите мисли и виждания по много теми, търсеше постоянно компанията ми, а по блесналите му и оживени очи, когато говореше, разбирах че е удовлетворен и щастлив.
Първото, което осъзнах, беше, че между моето и неговото детство няма нищо общо. Минали са само двадесет и пет години, но всъщност сякаш са минали векове. Отдавна го няма изолирания, спокоен живот, в който времето едва се точи. Отдавна ги няма спокойствието, сигурността и дезинформацията, които ни обричаха на безгрижие. Не ни се налагаше да се борим за напредъка и оцеляването си, да се пазим и грижим за безопасността си. От дистанцията на времето се виждам като ограничено от системата и родителите си дете, вървящо в общото русло като всички други, с планиран живот и реализация.
Разликите между моя детски свят и този на сина ми са огромни, сякаш пропаст ги дели. Дали за съжаление или не, не знам, но днес на моето дете не му се спестява нищо от истините за живота. Никой не се стреми да пази ранимата детска психика. А в същото време животът е толкова динамичен и променящ се, че понякога не ме оставя дъх да си поема. Много често се усещам как блокирам и се дезориентирам, а времето сякаш изтича между пръстите ми. Погълнати от ритъма на живот и собствените си проблеми и неудачи, ние забравяме да мислим за децата си, да им помагаме и да ги насърчаваме. Изпаднали в трудни и непосилни за тях ситуации, те се справят според възможностите си, а понякога се провалят. Налага им се бързо да пораснат. Глобализацията и свободният достъп до всякаква информация допълнително ускориха процесите на акселерация. Често се случва с времето родителите да паднат под интелектуалното ниво на децата си.
Връзката родител – дете изисква промяна на модела "наставник – подчинен", много по-продуктивни и удачни са приятелските взаимоотношения. При тях се запазват доверието и диалогът.
Децата ни, скъпи възрастни, имат огромен потенциал и са отворени за новото и промените. Те са болезнено чувствителни на тема справедливост, държат на свободната воля и не търпят авторитети. Вероятно си нямате и представа какви равностойни и очарователни събеседници могат да бъдат, когато се подходи към тях с нужното уважение. По статистически данни броят на децата гении с годините прогресивно нараства.
Тези дни дълго разговарях със сина ми и неговите приятелчета на най-различни теми. За най-новите научни открития във физиката, медицината, астрономията, анатомията, за живота, за смъртта и много други области. Останах поразена от начина, по който възприемат информация, как я обработват в малките си главички и си правят съответните изводи. Забелязах, че при тях не съществува отричането. Те са по-склонни да възприемат информацията и да я проверят, отколкото да я отрекат. Малките им мозъци са отворени към всичко ново и непознато.
Все още не мога да престана да се учудвам на способностите им да боравят с техника и технологии от най-високо ниво, сякаш това им е втора природа. Напушва ме смях, когато гледам как тригодишната ми племенница, която няма и метър, авторитетно пристъпва към настолния компютър и с нехайни движения си пуска детските филми. Отдавна не ме изненадва сладкото й гласче, когато вдигам мобилния си и чувам думичките "Лельо Мими, как си?". Знам, че е "свила" апарата на майка си и скрита зад гардероба ми се обажда, "за да се чуем".
Днешните деца се развиват в съответствие с времето, в което живеят. Не можем да искаме от тях да са като нас, това е невъзможно. Ако нещо не е наред, ако има "пробойни", то грешките и вината са наши. Не им осигуряваме възпитанието и вниманието, от което се нуждаят. Не сме променили толкова много неща в средата, в която живеем, в начина, по който живеем, и в самите нас, за да съответстват на техните потребности.
Станах многословна и затова ще завърша статията с едно послание към всички родители.
Скъпи родители, не се съмнявайте, че вашите деца са уникални, способни и умни, и като такива те сами ще изберат пътя в живота си. Вие трябва просто да ги подкрепяте, обичате, да им вярвате и да бъдете повече техни приятели, отколкото родители и наставници.
Теодор Ангелов Тодоров
 За да кажем дали нещо е актуално или не за дадения момент, първо трябва да знаем какво представлява даденото явление, да познаваме основните му особености и характеристики. Възпитанието е понятие, използвано както от педагози, така и от психолози. Затова е необходимо да разкрием същността му, да изясним значението му в тесен и широк смисъл.
Най-общо специалистите определят възпитанието като специфична форма на общуване, организиране и ръководене на съвместна дейност, насочена към многостранно развитие на личността. То е сложен и противоречив процес на изменение и самоизменение на хората във и чрез социалната им комуникация и различните дейности, в които участват, като трудова, творческа, игрова, спортна, учебна, обществена, организационна и други.
Основната цел на възпитанието е да се помага на индивида, за да се развива той хармонично в своята социална среда. В широкия си смисъл възпитанието включва в себе си и останалите педагогически категории като образование, обучение, самообучение, самовъзпитание и др. В по-тесен психолого-педагогически смисъл то се определя като процес на формиране съзнателността на личността, изграждане на определени ценностни ориентации, от които по-късно да произтекат целеустремеността и оценъчните й критерии.
Имайки предвид всички дотук описани особености на възпитанието, можем да си дадем сметка, че то на практика не е един от приоритетите на съвременното българско общество. За да присъства по-интензивно в ежедневието ни, е необходима повече комуникация между хората, повече съвместни дейности, в които да се проявяват различни личностни взаимодействия. Това няма как да бъде осъществено, когато всеки постоянно бърза за някъде и не отдава особено голямо значение на общуването с децата си, с близките си, с приятелите и въобще с хората, които ни заобикалят.
Като че ли цялото българско общество е обхванато от една социална апатия, изразяваща се в убеждението, че най-важно е физическото оцеляване и че това, което се случва в обществото, не е от особено значение. При това положение няма как възпитанието, за което задължително е необходима социална комуникация, да изпълни основната си цел, свързана с изграждането на хармонични и социално адаптивни личности.
По отношение на възпитанието има и още нещо, което българинът е възприел и продължава да възприема изкривено, а именно, че за възпитанието на децата са отговорни единствено учителите в училище. Това пречи на ефективното осъществяване на процеса на възпитание, тъй като неговите основи трябва да бъдат поставени още в ранното детство на всеки индивид. Много хора бъркат възпитание с обучение, поставяйки знак за равенство между тях и пренебрегвайки факта, че и двата процеса са част от цялостния педагогически процес. В този ред на мисли училището играе роля по отношение на възпитанието, но е несериозно да се разчита единствено на него.
Възпитанието е процес, които продължава през целият живот на човека, от раждането до смъртта му. Той е много важен за цялостното развитие на всеки индивид, за превръщането му в социално адекватна и хармонична личност. За съжаление едва ли бихме могли да определим възпитанието днес като актуално. Причината за това се корени основно във все по-материализиращото се съзнание на българина, за когото е по-важно да нахрани децата си и да задоволи всички техни материални прищевки, отколкото да ги възпита добре в духа на определени морални и нравствени ценности.
Мадлен Алгафари, психоаналитик в Студио по аналитична психология - София
 Много често, възпитавайки, родителите повтарят моделите, прилагани от техните родители. Затова смея да твърдя, че има и възпитателни подходи, типични за отделните националности. Този модел на възпитание до голяма степен оформя националния характер, народопсихологията. Така е и у нас.
От векове българинът възпитава рестриктивно, т.е. чрез ограничения: ”Не пипай там!”, „Не прави това”, „Не казвай онова!”. А колко повече бихте помогнали на детето си, ако му обясните какво може да направи и да казва, вместо само да забранявате нередното. Забраните са единствено източник на стрес и не са достатъчни, за да ориентират детето кое е позволено. Детското мислене все още не притежава аналитичната способност на зрелия индивид, за да направи то само извода: след като това е забранено, значи обратното е позволено. Освен това забраната не е добър мотив за развитие.
Същото се отнася за наказанията и поощренията. Винаги е по-добре да се поощрява добрата постъпка, отколкото само да се наказва лошата.Така децата по-бързо могат да оформят ценностната си система. Не е тайна, че наградата е по-ефикасен стимул за развитие в желаната от вас посока. Някои биха го нарекли манипулиране. Но малките имат нужда от това. Защото потребността от утвърждаване и одобрение не изчезва, тя води индивида в целия му жизнен път. Когато тази потребност е задоволена, човекът изгражда по-добра вътрешна самооценка и увереност в себе си. Ако ние наблягаме на наказанието, потискаме доброто самочувствие и собствената инициатива за промяна към добро.
Освен това колкото повече забраняваме, толкова повече ограничаваме личната свобода, възможността на подрастващите да се научат сами да вземат решения, да бъдат лично отговорни, инициативни и борбени. Живели сме векове в ситуация, която потиска личната инициатива и набляга на колективността. Ката че ли все някой друг ни вземаше решенията. Сега обаче оцеляват само тези, които са имали шанса да се научат да бъдат инициативни.
Помислете в коя друга нация децата живеят до преклонна възраст на гърба на родители те си. Дари не им правим мечешка услуга? Ние ли ще живеем живота им? Не им помагаме, като решаваме вместо тях проблемите им. Алтернативата е: не забрана, а съвети, готовност за подкрепа, но не и обсебващо авторитарно намесване в живота им. Защото нас утре може да ни няма. Как ще се оправят сами тогава? Когато личната инициатива се потиска, децата растат пасивни, хленчещи и неуверени, без да разчитат сами на силите си. Най-добрият съветник е собственият опит. Нека им позволим да го натрупат. Много от нас се тревожат: защо детето ми не иска да се вслуша в съветите ми, а иска да си чупи само главата. Това трябва единствено да ни радва. Защото означава, че детето ни не е депресивен, пасивен тип, а е борбено и пробивно. А това в много по-голяма степен гарантира успех в живота, отколкото пасивното поведение на редника, изпълняващ чужди заповеди и забрани.
Силното потискане на агресивността, т.е. активността, води до точно обратното - неподчиняемост, негативизъм и неудовлетвореност, а никой от нас не го желае за децата си. Времето, в което живеем, изисква точно обратното.
нагоре | | |
|
